Магдалена
Намерих гроба ти – унили хризантеми
наоколо със сетни сили тлеят.
Град паметници – безутешно неми –
бездушни мраморни отломъци белеят.
Изсъхнало дърво стърчи наблизо
разперило печални, голи клони
и смъкнало зелената си риза
последни листи гробището рони.
Ръми. Прозрачна мрежа мята
през сивата мъгла дъждецът дребен
да приласкай през сълзи красотата
от безчовечността погребана.
…Не бяхме близки, само те харесвах
в момичешките ни загадъчни вселени –
долавях болка в погледа ти да проблесва.
Била си толкова самотна, Магдалена.
Понесла на невинните си плещи –
в затворен свят от детство покосено –
товара на нелепости зловещи,
успя ли да живееш, Магдалена?
Една любов таеше със години –
голямата любов – несподелена.
И с нея ли нелепо се размина?
И нея ли погреба, Магдалена?
© Пенка Паскалева All rights reserved.
