Майка и син
Една жена с ръце корави,
от грижи – смръщено чело.
Тя красотата си остави
заради мен и моето тегло.
И колко пъти в тъмнината,
приспивайки ме, тя не спеше,
а гледайки смирено в небесата,
за мен се молеше и бдеше.
И в радост, в скръб и в тъга
тя винаги до мен стоеше.
Държеше крепко моята ръка,
а с думите си ме крепеше.
И колко мощ, и колко сила
до днес се крие в нежността,
която влага тя в усмивка мила.
А в погледа ù – любовта.
Какъв глупак съм бил, не знам,
дали ще бъда още – също,
в сърцето си завинаги ще нося срам,
но туй е чувство тъй присъщо...
За тез, които са били неблагодарни,
живеещи в свои светове.
За тез, инатите и твърди, непокорни,
неоценяващи делата синове.
За прошка винаги се бих обръщал
към теб за туй, че на добро
не със добро съм винаги отвръщал,
а често даже и със зло.
Но също бих се молил и на Бога
да не повтарям стари грешки веч’,
да не донасям нито плач, нито тревога.
Да има само радости в мойта реч.
Пред теб сега смирено аз стоя,
от почит - главата си склонил.
Не съм достоен да целуна ни ръка,
ни да гледам твоя поглед нежен, мил.
Но приеми ти мойта обич и признание.
За тебе вечно ще благодаря,
аз благодарен съм, че твоето призвание
гласи: „Живот на друг ще подаря!”
© Богдан Вълков All rights reserved.
