Една жена с ръце корави,

от грижи – смръщено чело.

Тя красотата си остави

заради мен и моето тегло.

И колко пъти в тъмнината,

приспивайки ме, тя не спеше,

а гледайки смирено в небесата,

за мен се молеше и бдеше.

И в радост, в скръб и в тъга

тя винаги до мен стоеше.

Държеше крепко моята ръка,

а с думите си ме крепеше.

И колко мощ, и колко сила

до днес се крие в нежността,

която влага тя в усмивка мила.

А в погледа ù – любовта.

Какъв глупак съм бил, не знам,

дали ще бъда още – също,

в сърцето си завинаги ще нося срам,

но туй е чувство тъй присъщо...

За тез, които са били неблагодарни,

живеещи в свои светове.

За тез, инатите и твърди, непокорни,

неоценяващи делата синове.

За прошка винаги се бих обръщал 

към теб за туй, че на добро

не със добро съм винаги отвръщал,

а често даже и със зло.

Но също бих се молил и на Бога

да не повтарям стари грешки веч’,

да не донасям нито плач, нито тревога.

Да има само радости в мойта реч.

Пред теб сега смирено аз стоя,

от почит - главата си склонил.

Не съм достоен да целуна ни ръка,

ни да гледам твоя поглед нежен, мил.

Но приеми ти мойта обич и признание.

За тебе вечно ще благодаря,

аз благодарен съм, че твоето призвание

гласи: „Живот на друг ще подаря!”