Македонийо…
Ех, рана ти си ни – кървяща, болна,
земя си българска много преди
с дела да задушат те – недостойни,
за теб отвътре още ни боли!
Виновни всички сме и си го знаем,
сами те отделихме от дома.
Сега никой не ще да си признае,
за стореното – пуста му вина!
На кой са Гоце, Яне, Самуила –
това ли ще е нашето клеймо?
Кога ще се намери мъжка сила,
да си простим каквото е било?
Че братя сме и обща кръв е наш`та,
кажи ми кой не го е осъзнал?
Не слушай чужди сили, дето пращат,
мерзост и злоба в позлатен бокал!
Обичаме те – как не го разбираш,
като невръстно, малко си дете?!
Във твоя облик, нашият прозира –
една съдба разкъсана на две!
© Данаил Таков All rights reserved.
