Мале
Майките... навсякъде еднакви.
Дъщери... сестри... жени...
... и майки!
В Ливан...
В Ирак...
Във Израел... и в Либия...
И тук.
И там – на ръба на масовия гроб –
на юг, между Судан и Чад.
Едно момиче в интернет ми каза.
Не знаех. И колко ли не зная още!
Казвайте ми! Все едно...
... болката отляво е зараза.
Пипнеш ли я, няма повече добро –
ще страдаш зарад другите до края.
Зараза, предаваща се по наследство?
Може би... Не знам... Едва ли...
Сърцето, колкото юмрук широко...
... стиснал автомат
Но много повече побира
от пълнителя издут жестоко
от железен и накъсан глад.
Някой ден, ще спре сърцето да вибрира,
ще гръмне глухо и...
светлина във тъмен край...
Тогава, някъде – накрай света –
ще се закашля стръвен автомат –
засечка и някой ще живее пак и още...
- Жив е! Жив!
- Юнак!
Странно, майко, но така е.
Малкото с баща ми си го казахме
по мъжки – пестеливо, и понякога през зъби,
без задръжки.
Странно, майко, че едва сега пред теб
говоря ти – на теб – за чужди майки.
Знам, че предпочиташ „Мамо”.
Но ако знаеш само, как пресяда ми дълбоко...
Прости ми, мале, че ще съм сериозен.
Чепат съм, но те обичам.
И това е!
Другото е Бог, любов, природа...
Както искате го наречете!
Нов живот, като тумор, те издува.
Раждаш го със плач
и го кръщаваш с име...
Три сезона, вкопчен във сърцето ти,
ме мале носи,
до четвъртия – със цъфналите вишни...
И зная...
... ще си остана, мале, там до края,
в сърцето, по-широко от юмрука
стиснал автомат...
... през всичките сезони, мамо... чак до края...
Дъщери... сестри... жени...
... и майки!
В Ливан...
В Ирак...
Във Израел... и в Либия...
И тук.
И там – на ръба на масовия гроб –
на юг, между Судан и Чад.
Едно момиче в интернет ми каза.
Не знаех. И колко ли не зная още!
Казвайте ми! Все едно...
... болката отляво е зараза.
Пипнеш ли я, няма повече добро –
ще страдаш зарад другите до края.
Зараза, предаваща се по наследство?
Може би... Не знам... Едва ли...
Сърцето, колкото юмрук широко...
... стиснал автомат
Но много повече побира
от пълнителя издут жестоко
от железен и накъсан глад.
Някой ден, ще спре сърцето да вибрира,
ще гръмне глухо и...
светлина във тъмен край...
Тогава, някъде – накрай света –
ще се закашля стръвен автомат –
засечка и някой ще живее пак и още...
- Жив е! Жив!
- Юнак!
Странно, майко, но така е.
Малкото с баща ми си го казахме
по мъжки – пестеливо, и понякога през зъби,
без задръжки.
Странно, майко, че едва сега пред теб
говоря ти – на теб – за чужди майки.
Знам, че предпочиташ „Мамо”.
Но ако знаеш само, как пресяда ми дълбоко...
Прости ми, мале, че ще съм сериозен.
Чепат съм, но те обичам.
И това е!
Другото е Бог, любов, природа...
Както искате го наречете!
Нов живот, като тумор, те издува.
Раждаш го със плач
и го кръщаваш с име...
Три сезона, вкопчен във сърцето ти,
ме мале носи,
до четвъртия – със цъфналите вишни...
И зная...
... ще си остана, мале, там до края,
в сърцето, по-широко от юмрука
стиснал автомат...
... през всичките сезони, мамо... чак до края...
© Димитър Ганчев All rights reserved.
