Малка бяла рокля
Лятото почер(ве)ня стабилно
от високите акварелтури.
Облече си изрязан бански.
После стисна жълтите си устни
и оформи тънък хоризонт
между мълчанието и тишината.
Едно бездомно куче от квартала
облиза отражението на облак
с надеждата за временна разхлада.
Тротоарите са все по-тесногръди,
а плочките изчезват безвъзвратно.
Някой си реди алея в двора.
Междувременно опитвам се да убедя
да потърпи търпението ми още малко.
Не обича хич да чака.
„Ще дойдеш ли,
няма ли да дойдеш…?”
Дори врачките не могат да ми кажат.
Затова освобождавам мястото за друга,
на която обещал си най-вероятно:
да се обадиш да я чуеш как е,
да се уговорите за по питие следобед,
да я любиш диво–страстно,
да ù оставиш ключ от гарсониерата,
да изберете детската градина,
а в извънработно време —
да накарате светът да ви завижда.
Ваканцията вероятно ще почака.
Слънцето засмука сладолед с бисквити,
а глазурата се стича бавно по трамвая.
Дъждът събира тен на някой остров.
А аз не мога да убедя страха си
да престане с манията си за величие
и да се съобразява с другите ми чувства.
Веднъж реших, че съм се влюбила,
но се оказа ужасна грешка.
Вечерта облече малка бяла рокля.
Сложи си гердан от светофари.
А лятото съвсем се вкисна и потече.
Няма ли наблизо вентилатор?
© Пепър Формаджи All rights reserved.
