Mамо...
МАМО...
Безутешна съм, робиньо Майчице.
Приживе в скръбта си нетленна.
И тази скръб и жал се сипе, омайва ме -
като скръб и жал последна.
Неспирна си сега в пустинята, бездомнице.
От плаващите пясъци кула създаде.
И повлече надолу кулата оазиса.
Безутешна съм в скръбта си, Мамо.
Зад четири притискащи стени затворница.
Бодлива дръжка, тръни във дланта.
И с тази груба, тежка длан погали ме.
Отприщи в мен началото и края на скръбта.
Увехна жива, избледня от мъка, майчице.
Няма да питам, няма да моля - Защо?
В тази мъка гласът ми беззвучен е.
В тази мъка безутешна съм, Мамо.
© Николина Милева All rights reserved.
