Мечта
Мечта
на жена ми Роса
Обиколих света по чужда воля -
тук иронично намигвате с очи;
за мен това си бе случайна роля,
не се вживях, по всичко си личи.
Не се влюбих в парижкото небе,
не писах стихове край Сена,
бях чужд на човешкото море -
остана си мечтата ми неопитомена.
В Москва не крачих с емоция фалшива,
спокойно пих кафе в Стария Арбат,
вярно, тя бе по своемо красива,
приех целувката ù - като сестра към брат.
Тя, мечтата ми, наглед чудата -
да бъда птица в родното небе,
без пътища и точна дата
да порят с устрем моите криле.
Да пия сутрин първата роса
със лекокрилите другари,
денят да мине с песен на уста,
да спя, където мрак ме свари.
Знам, знам... това е невъзможно!
Но нали са затова мечтите -
ще пребродим бъдеще тревожно
за да полетим направо към звездите.
© Запрян Колев All rights reserved.
