С перо в ръка, на маса обикновена,

на нея свитък от листата бели,

а върху им душа му благовонна

ред след ред да реди слова и стрели.

Мечта да не бъде то, а реалност,

в мигове на скръб и рад,

а за туй е нужна нежна смелост,

за да бъде поетът все тъй млад.

Да влиза той у сърца усамотени,

там дето Бог е едничък господар

и с билки от слова свещени

да лекува той с духовен цяр.

Сърца да среща, времена и хора

през вековете на хаос и възторг

и тъй вечно без умора

да бъде стълб островръх.

И там отгоре с поглед на орел

да съзре де е още тъмнина

и със сърце си да запали факел,

с който да сътвори светлина.

Тя да озари земята,

за да няма веч тъга и жал,

а само чрез любовта позната

да има усмивки, чрез тоз дет е пял.

И нека има го поета,

безименен дори да е той,

за да може вечно като пролетта,

да пее чрез своя словопой.

Любимец 20.VIII.1999 г.