Ето я!

             Разкъсва пак нощта

със случаен сноп лунни лъчи.

             Черната й роба се свлича

бавно на земята,

             но така и не съблича черното

във нейните очи.

             Под тази нощ е

друга, следваща, поредна...

             нова,още една...

Навлякла е с хиляди нощи

             своята душа.

 Питам се -

             дали когато в нощи я облича,

по-малко се страхува от нощта?

            А очите й все още са

разтворена книга,

            която все няма

кой да чете.

            Веднъж. Случайно.

Странник.

            По редовете й задъхано премина

и разбърка двусмислено думите,

 За спомен -

            откъсна си страница, две.

За сбогом -

            навсякъде остави многоточие

и черни знаци,

            издълбани в белите полета.

Замина си. Внезапно...

           ... така и  не разбрал,

че истински чете се

            само между редовете.