Междуметия
Отново си далече. Непрекъснато.
И устните ти оцветени в бледосиньо.
Как искам те сега и те прегръщам,
макар че никога не съм те имал.
Изтлеяха на кладата душите ни,
които като грешници запалихме.
От пламъка не може да се видим —
защото ни разделят разстояния..
И тихо, като мънички магьосници,
или кълвачи, скрили се в дървото,
превърнали сме в затъпена ножица
самия край в начало на живота.
Но нищо. Утре ще сме същите,
а любовта не бива да ни пречи.
Обичам те и знам, че няма връщане —
нататък има само междуметия...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
