Мен какво ми е...
Мен какво ми е - нищо ми няма.
Вълнолом ли съм, стигат ме бойни вълни.
А море ли съм, ставам цялата пяна,
разлюляна от безпътните свои води.
Щом надигна глава, върху ми вихрушка
сипе град като камък от ледена пещ.
Щом очите отворя да видя светулка,
гасне в стаята и последната свещ.
А, протегна ли длан да помилвам,
сякаш чупят ме кост подир кост
и тогава безпаметна някъде щурвам -
там, където душата ми с вятър е мост.
Но не би, този свят е от мене измислен.
Онзи мъничък Кай има своята Герда,
а по роза тъгува пак принцът ми Звезден,
друг намери с пантофката свойта любима.
И тогава си казвам: "Ще тръгна далече." -
и затварям очи, за да видя отново света
във оазиса стъклен със зеници-надежди,
аз разтварям от себе си всяка врата...
Не попита ли някой какво ми е, що е...
аз замлъквам, чужд покой не руша.
Приятел той щом е, не е за отпадъци кошче.
А пък мене, какво ми е... тишината си нижа.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
