Feb 5, 2012, 11:31 PM

Метачка

  Poetry » Civic
1.1K 0 1

Метла тя имаше в ръката

и можеше със нея да лети.

Макар че зъби нямаше в устата,

тя сбираше пак хорските очи.

Лицето ú не беше младо,

но нямаше в очите старостта,

която да я сгърби като Яга,

тя още беше пламенна жена.

Ръце - треперещи и мръсни,

с халат протрит и много безразсъден

тя хапваше обяда си оскъден

на пейката пред детската площадка.

Във скута ú стоеше мъничка забрадка.

Навярно спомен стар и скъп...

Листа покриваха улиците и нея даже 

със тъга, но тя пък гледаше към 

птиците, крадеше пак от тях крила.

Сега пред погледа ú мътен 

се движеха едни петна,

те бяха цветни и красиви,

напомняха ú младостта.

И там, под слънчевата радост,

тя ходеше по топлата роса

със трепет и незнайна сладост

прекрачи прага на дома.

А там я чакаше детето

със плач  и руменни страни

и носеше ú чувството проклето,

което кара всяка майка да трепти.

Тревога имаше в очите,

допря до челото му пак ръка,

гореше мъничката рожба 

и гледаше я с светлина.

Изтича майката към 

двора, извика своите съседи,

а в техните лица тъй бледи

се виждаше една тъга.

,,Детето трябва да е болно, 

щом има тази топлина" -

Продума стреснато съседа 

и плахо бебето огледа.

Сърцето ú туптеше като на 

кошута, тя бързо хората избута

и грабна мъничкото си момченце...

Застиска го като парченце от своето сърце,

за миг да спре, за миг да спре,

тъй лошо и свирепо да реве. 

Едно детенце я попита...

,,Защо стоиш на пейката с трохите?"

А тя го хвана за ръката

издърпа го към себе си и каза:

,,Иванчо, милото ми, ти се върна?"

Понечи с длан да го докосне 

и даже смело го прегърна.

Във миг една жена-орлица

дотича като хищна птица,

изскубна малкото със злоба 

и каза на летящата особа.

,,Това е моето дете, 

не го докосвайте с ръце!

Коя сте вие и какво,

защо сте тук, защо, защо!"

Метличката си взе в ръката,

погледна гузно към земята

и после каза някак си смирено.

"Надявам се, не съм ви притеснила,

аз исках да съм мила..."

Старицата си тръгна угнетена,

от думите на младата жена ранена,

тя нямаше какво да прави

и мислите си пак остави...

Измете цялата улица, но 

беше малко... трябваше ú още -

затуй работеше и нощем...

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Людмила Стоянова All rights reserved.

Comments

Comments

  • Тъжна на истинско. Браво.

Editor's choice

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...