Метафорично лично
В шепите си стискаш вулкани -
стихии овладяни от нежност.
Реки огнени в длани втъкани,
зора са те - не безнадеждност.
В косите ти оплетен е вятър -
красива картина рисува с тъга.
Досущ като сцена от театър -
през бурите носи пъстра дъга.
По устните ти изкушение тлее -
бездна са към гордост и грях -
и усмивката ти когато изгрее,
дори бесове се кланят пред тях.
Раменете ти въздигат вселени -
гравитация за безброй светове.
На плещи много дни споделени,
пренасяш ведро и без страхове.
Ти си бурята в моите безсъници -
пленяваща, ярка, вечна, стихия.
Поглъщаш съня ми - без граници -
и търся пътечка, за да те открия.
Намеря ли, ще я следвам докрай
и ще ме води неизказана клетва.
Не те ли намеря - после раздай
всичко от мен по земята светла.
© Мирослав Кръстев All rights reserved.
