Мигове
Звездите се търкулнаха във нищото.
Луната се обеси на комина.
Въглени зачерниха огнището.
Дъждът дойде, валя и си замина.
Опънаха се сенки като ластици.
Оглозгаха душата ми до кокал.
И спомените ми - жени парясници -
ме прелъстиха със протяжен вопъл.
Настъпих тишината. Тя изсъска.
Надежди с ята врани прелетяха.
По слепоочието ми с юмрук заблъска
търпението. Мигове преляха
от чашата, в която ги събирах.
Виновно в мене се надвеси стряхата
на бащината къща под баира...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
