Минало и бъдеще преплитат се в едно,
тук, на края на сърцата ни.
Две души прегръщат се в деня,
но едва докосват те телата си.

Бъдеще и минало на куп,
в спомените, да, тези белите.
Отвличат мислите и хоп,
започваме да плачем в неделите.

За минали, загубени любови,
за хората, обичани от нас някога.
За мама, татко подсмърчаме със сополи
и бършем ги с ръкава всякога.

Защо винаги така се получава?
Питаме и ние като хората отсреща.
Защо любовта никога не продължава,
вечно както се кълнем на първа среща?

И липсват ни хора, случки и беседи.
Споделяме тъгата си със самотата.
Защо никой от нас сега не говори?
Защо мълчим и слушаме пак вятъра?

Гледаш ме в очите, да, тези бистрите.
Сълзица виждам в твоите отсреща.
Кажи ми, мила, кажи за хидрите,
кое накара те да дойдеш днеска.

Нима светът ти пуст е?
Мълчанието ми дали успокоява те?
Съвет ли търсиш или усмивка?
Докосване, край на страданието?

А очите ти, прекрасни са!
Вали във тях от моите сълзи.
Прегръдка, мъничка усмивка,
подарявам ти, а сега върви.

И стана ти безкрайно лъчезарна.
На мъглата отвън се усмихна.
Прогони с кърпичка сълзата.
Обърна се, погледна ме и се закиска.