Миниатюри за настъпващата есен
Небесата повличат
със себе си
мрачно, парливо ухание
и адски тъмно е.
Сърбеж от суха завист
разлага го и
съска в душата му -
о, Слънцето забрави нас
и сякаш пропаст
беше времето,
в което учехме се
да обичаме...
...
Есенни скитници
са нозете му
и се провират
(обичането - май
можех го)
измежду лъчите
на заника.
Той бяга,
но с мен е сърцето му
(О, по-добре...
да ме мразеше!)
Него страх го е,
че превръща морето
нашите истини
в ято разперени...
спомени.
...
Небесата проливат молитви за себе си
и ние в молитвата, тайно,
почти до невидимост,
сляхме по нещо от себе си,
и в своето нищо... в своето себе си
се изгубихме... предсказуемост.
Небето молебена слушаше...
...
Насън аз пиша стихове,
прегръщам непознатите
по пътя, който ни разделяше,
чувствам болката на другите,
а се събуждам в собствена
константно-щастлива илюзия.
© Мирослава Грозданова All rights reserved.
