valiordanov (Валентин Йорданов)
1814 1469
May 21, 2009, 12:26 PM

Миралай Тефик бей 

  Poetry
3107 0 3

Миралаят посърна. Сълзи му кълвяха очите.
Студът, като знаме, въжето със бримка развя.
Заптиета прегърбени дебнеха в нищото скрити.
Над бесилото гарван опелото си закрещя...

Три дни го моли: „Подпиши свободата, човече!”
А очите на Дякона – ясен небесен простор,
пред които Тефик онемял, мълчаливо се свлече,
проумял, че да съдиш Апостол, това е позор.

Преминаха спомени през ума, като филмови кадри,
как потерята спря във гората млада сърна.
От цървулните дири утоляваше своята жажда,
сякаш беше се сбрала за нея светена вода.

„Кой е Левски?” В ушите гърмеше въпросът...
Сега във зандана срещу него беят седи.
Кафе ако иска в предсмъртния час, ще му носи.
Той е ангел, след който народът поробен върви.

Миралаят реши, ако трябва в смъртта ще го следва.
Идеал не умира от хватка на здраво въже.
Апостолът хвърли за посев святото дело,
от което се раждат само смели мъже.

© Валентин Йорданов All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Аплодисменти, Вал... Може би тази част от историята е непозната за повечето от нас. Само така мога да си обясня слабото отношение към този великолепен стих! Поздрави сърдечни.
  • Браво Вал!!!
    Един достоен поет си е спамнил, че имаме идеали!
  • “...Тефик онемял, мълчаливо се свлече,
    проумял, че да съдиш Апостол това е позор.”

    Днес не съдим, но помним ли идеала –
    този дето тогава дори съдията видял?!
    Не от сЪлзи душите са слепи навярно,
    а защото по тях е полепнала преща кал...

    Поздравления за силния стих, който ме кара да се замисля за идеали, смелост... времена...!
Random works
: ??:??