Миралай Тефик бей
Миралаят посърна. Сълзи му кълвяха очите.
Студът, като знаме, въжето със бримка развя.
Заптиета прегърбени дебнеха в нищото скрити.
Над бесилото гарван опелото си закрещя...
Три дни го моли: „Подпиши свободата, човече!”
А очите на Дякона – ясен небесен простор,
пред които Тефик онемял, мълчаливо се свлече,
проумял, че да съдиш Апостол, това е позор.
Преминаха спомени през ума, като филмови кадри,
как потерята спря във гората млада сърна.
От цървулните дири утоляваше своята жажда,
сякаш беше се сбрала за нея светена вода.
„Кой е Левски?” В ушите гърмеше въпросът...
Сега във зандана срещу него беят седи.
Кафе ако иска в предсмъртния час, ще му носи.
Той е ангел, след който народът поробен върви.
Миралаят реши, ако трябва в смъртта ще го следва.
Идеал не умира от хватка на здраво въже.
Апостолът хвърли за посев святото дело,
от което се раждат само смели мъже.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
