мисли немислими - край/начало?

защо така ме гложди,
когато знам, че няма смисъл,
когато всичките заложби
се връщат за премисъл,
цикъл
бинокъл
Аристотел...



*****


чудовище прекрасно,
хвана ме натясно.
мятам се във чувства
и съм същеременно свободна...
световете се преплитат,
и душите някъде отлитат,
многоточие нормално
превръща се в признание голямо.



*****



гмурнах се дълбоко,
падам от високо...
дъното не мога да стигна,
дори има ли такова, не знам..
опашка имам, виси ми,
зад мене се влачи.
от мисли тревожни неприятни -
сякаш нещо ми липсва,
а всъщност излишен товар е...
изгубена или намерена
пътят пак не го познавам.
спокойствие си нямам,
улегнала и сигурна съвсем не съм.
затворих прозореца, отворих врата,
лутам се из стаи малки,
търся, после бягам надалеч...
и се връщам, забравила къде ли бях.
всичко е различно, а разлика сякаш няма...
отвътре ме човърка и тунелче си копае -
изход виден няма, всичкото е отвътре в мен..