Мислителят
Мислителят
(рок кубизъм)
„Мислителят“ – дялан камък. терк за всеки ръб,
с височайшия си задник – връх на ъгъл тъп,
бе приседнал и очакващ. Може би Роден!
Преиздигнал се... Забрави, че е шестостен.
И макар със сърпа, с чука дълго да бе дялан...
Център ляво! Център дясно! С удар вертикален –
горе, долу, по средата... Най-сетне се спря.
Седна. И подпрял главата – идейно замря.
Тъй, умрял, но неумиращ, в талка на живота
всеки ден се интубира – ставащ от леглото.
Може би, месторождено, ако бе от Родос,
можеше да му повярват и да стане колос.
Надментално извисил се, изтърпя обидно,
че с кибиците си виснел – постсемирамидно.
Покрусил се и Всемирът ни изпадна в криза.
Той!... Надмина по безсмъртност идолите в Гиза.
И усилено строейки – път, и храм, и замък,
разтуптяваше пулсации в хладния си камък.
Който пречеше да чувства някаква вина,
че превърнал бе в изкуство, туй, че е скала.
Лудостта върти „кълбото“. Целите във цели –
за темел сме обществото в частните парцели.
Кат' най-плоската страна – паралелепипед
възвисихме до върха... Сякаш сме в Египет.
Паметно – със тотемизъм, лозунги, фетиши
кланяхме се патетично с трепет на клавиши.
Векове след Алтамира – важен и разглеждан —
кой ли камък е почувствал болките говежди?
Остаряхме за основа в тази посткубична –
ера пропастна, известна с дейност сеизмична.
Рокендрола иска млади, прехода да скочат,
вдън оврага да засвирят каменните плочи.
Този свят отново тегне от пустинни мисли: –
Ще рушим ли пирамиди? Значи пак ще чистим.
Сфинксове... Пиедестали... Свършва всеки блясък,
като хроника сахарска – с епилог от пясък.
© Борис Борисов All rights reserved.
