Мога ли да ти дишам в ръцете?
Пленено ли е лятото
в душите,
или пробива сенките
с вулкани?
Паднала в бездната
нежност ще викне,
осъзнала,
че не сънува.
Мога ли да ти дишам
в ръцете,
да ги поемам
като грешница – нафора?
Всичко, което обичам,
е тихо.
Към дъждовете
измерваме крачици.
Капките ще блестят
по усмивката.
Лекичко
ще присвиеш очите.
Как бих искала да ги видя!
Погледът е присъствие
без разстояние.
Пияни минути залеза пият.
Мое топло,
незаконно слънчице,
имам право на крепост,
в която твоя и гола
да разбера,
че отровата на мъдростта
невидими ще ни направи.
от сърце, приятели!
