Молба
На Деси
Виж как бърза нощта да избяга,
а аз не искам изобщо да идва деня.
Нека целият свят се събужда, протяга,
а аз да остана при теб! Във съня...
Само тук може пак да сме двама,
без разстояния, телефони и свити очи.
Няма страдания, дори сълзите ги няма...
Но защо ли тогава във мене горчи?!
Нали всеки ден дишам и махам с ръце,
на вид го докарвам най-леден и скромни.
Но как да измамя презряното мое сърце,
нали то всичко вижда, знае и помни...
Как тези устни, тъй нежно-греховни,
не спираха нито за миг да изричат,
дори завъртяни в порои дъждовни –
че могат единствено мен да обичат!!!
И други, отдавна заглъхнали думи,
препускаха диво по пътя към нас,
а след тях, като лунни куршуми
искреше лиричният сребърен глас.
Затова днес се моля и изгарям от страх –
дано светът се забави, нека не тича!
Не искам да превръща в слънчев прах
спомена за моето угаснало момиче...
Но аз не мога да спра. Като наивен хлапак,
още напъвам живота с незаякнало рамо.
Моля се, искам, нареждам! И все пак,
ако трябва да съмне – за едно ще е само:
За да отида в онази минута, при нея,
и да излея в себе си пълната шепа с отрова.
Тя трябваше да е тук, да се усмихва и пее,
а аз – вместо нея в земята сурова...
© Теодор Иванов All rights reserved.
