Омотана в примките на живота, свеждам глава.
Очите са приковани към пода.
Стаята е малка, а душата ми е свита на кълбо.
Уморени илюзиите се борят с реалността.
Устните ми са влажни отражения на целувките.
Спирам спомените, извиквам надеждата.
Косите се врязват в снагата.
Моля се безмълвно и някак прощално.
Прозорецът е клоун, а денят е смирен.
Облаците ми намигат, слънцето се смее.
Плач на птица, а след това мълчание, тягостна тишина.
Музиката ми тежи, но нека да е тихо, нека.
Завивката хленчи, вятърът се усилва.
Иска да влезе, да ми подаде ръка.
Ала отстъпва. Часовникът се покланя на нощта.
Телефонен звън и познати думи.
Ритъм, със стон.
И отново тя, тишината.
Гръм и спуснати завеси.
© Ана Янкова All rights reserved.