Момичето с черно нарисуваните устни
влезе в заведението,
където младежи
с дълги коси и кожени якета
пиеха чай,
защото беше зима и
навън беше студено,
пушеха цигара след цигара,
защото бяха млади,
а дробовете им - девствени,
барабаняха по чинийките
с пластмасовите бъркалки,
защото бяха енергични,
жизнерадостни, нетърпеливи
да започнат да живеят живота си.
Момичето седна до момчето,
което се беше скарало с приятелката си
и бе толкова примамливо
с тишината си,
колкото момичето с черната,
дълбока тъмнина
на аурата си.
Заговориха – тихо,
много тихо.
Главите им се допираха.
Зацелуваха се – бавно,
много бавно.
Момчето вкуси от
черния вкус на устните ù,
момичето погълна
опияняващия му тютюнев дъх.
Минаха минути,
всички мълчаха,
не можеха да погледнат встрани.
Устните на двамата почерняха,
като че ли завинаги…
Минаха години.
Момичето порасна,
но си остана черно, белязано
с чернотата на тази нощ,
която я преследваше…
не срещна повече момчето -
чу, че е катастрофирал, починал,
оставил жена, две деца.
Момичето беше вече жена -
не спа седмица, месец,
винаги мислеше за онази нощ,
за черните им устни,
кой ги беляза… Нощта ли -
не е лесно да предизвикаш нощта,
тъмнината не спира да преследва
никога…
тя също бе вдовица,
но не негова, на някой друг…