Моминската стена
Моминската стена
Отстрани на шосето към другия град
има дълга, скалиста стена,
а над нея – в равнище, все още личат
руините на крепост една.
Но на местните хора и днес им е жал,
че когато превзета била,
поробителят клетва зловеща си дал –
да погуби тук всяка душа.
Многочислена орда от близкия юг –
подчинена на някой паша,
крепостта си харесала, спряла се тук,
да безчинства и сее смъртта.
Упоритите българи бранели с плам
този къс плодородна земя –
планината си горда, добрия Балкан,
свойте ниви, гори и поля.
Подир някое време отстъпили те
и настанало страшно клане.
Ятаганът не жалел жени и мъже,
нито старец, ни малко дете.
Даже слънцето жарко се скрило далеч,
нежелаещо тук да огрей.
От такава жестокост, от толкова сеч,
местността и до днеска немей.
Красотата на две благородни моми
тази клетва разсеяла в миг –
две красиви девойки – прекрасни, добри,
възкресили покоя велик.
Пощадени били от мъчителски нож
за невинност девическа – срам...
Пожелал ги владетелят в своята нощ
и прибрал своя скъп ятаган.
В крепостта, но под стража, при тая стена
ги оставили до вечерта,
ала тази пощада, за двете чеда,
унизително страшна била.
Щом в очите си ясни надникнали те
и прочели във тях: „Да умрем!”,
се усмихнали тихо и с ведро лице
се простили с живота блажен.
До ръба на скалата застанали те,
след това сплели свойте коси –
две девици под топлото родно небе,
със искрящи от обич очи,
уловили се здраво ръка за ръка
и се хвърлили смело напред,
да останат завинаги там – в пропастта,
отстоявайки вяра и чест.
Отстрани на шосето към другия град
има дълга, скалиста стена,
край която все още легенди шептят
за далечни и зли времена.
И разправят, че в гордата здрава скала
са изсечени двете моми,
полетели навеки – ръка за ръка,
с бели дрехи и чисти души...
© Росен Гъдев All rights reserved.
