Монолог без публика

                                   Монолог без публика

                           Приятелство, ти седна пак при нас,  

                           на ъгъла на масата, на разговорка.

                           Понякога засмиваш се на глас,

                           заглеждаш се във всеки поглед наш

                           и пиеш спомени от потъмняла чаша.

                            Кръщаваме те днес с различни имена,

                            но все на тези, с празните места,

                            които няма да се върнат вече.

                             Сега истории разказваме за тях,

                            без страхове, в “бели” стихове,

                             в силабически стихосложения

                             или пък в тонически. Еднакъв

                             брой срички или еднакъв брой

                             ударения. И то без усмотрения.

                             Често споделяме и в проза, която

                             тайно римуваме с думичката поза.

                             Мълчим пред непризнатата си обич.

                              Какви сме покъртително добри, нали?

                              Не храчим върху никакви ограничения,

                              които всеки ден ни носят огорчения.

                              А как обичахме щурите ритми на лудите

                              гении и онези -  опакованите в рими

                              хилядолетните, вечни, стихотворения.

                               Седим все с други, някъде другаде.

                                Няма ги вече очите - огнени пламъци.

                                Изгоряха. А очите - дълбоки вирове,

                                накрая се удавиха в истината за безкрая.

                                Приятелство, разпъвано, пробождано,

                                 римувано, бичувано, осмивано, оплювано,

                                 Не си отивай! Остани на нашата маса

                                 за още – по една… А ти, Господи, не ни

                                 оставяй сам-сами - сред чужди, в самота.

                                                      Тук завесата пада и аз

                                                       отивам с кучето си на 

                                                                        разходка.

                                                            Wali  (Виолета Томова)