Монолог на кутийката кибрит
Монолог на кутийката кибрит
Аз имам такава съдба:
по твоя път земен, човешки,
да бъда не ярка звезда,
а шепа кибритени клечки.
Дарила небесната вис
на твойте мечти и възходи,
душата си огнена скрих,
в кутийката, в мрака на джоба.
Но мрак щом се спусне над теб
и зине с уста- да те глътне,
в миг клечка запалва сърце
и светва пред морния пътник.
Тъй кратък е звездният миг!
Но гаснат с такава утеха:
ти гониш страха си без вик
и виждаш пред тебе пътека...
Жадуваш ли ярки звезди
по пътя си земен, човешки,
ти джоб и сърце зареди
с кутийка кибритени клечки.
© Петя Божилова All rights reserved.
