Монолог на Майстора
Днес някак много странно ме мързи,
пък и нали си нямам топла грейка,
в градинката със белите брези
поседнах на една самотна пейка.
Замислих се за своя тъп живот,
денят си бе добър за равносметка,
пич, ти си – казах, – пълен идиот! –
дори Чапай не би те взел за Петка.
Седях и мислех, мислех – и седях,
и най-накрая нищо не измислих –
не съм ни Хилендарския монах,
ни Конан Дойл, пък и Агата Кристи.
На самотите свои съм жених,
побратим съм на грачещите врани,
а стихчетата, дето ги редих,
със тях не мога никого нахрани.
И тъй ще си умра – ужасно прост,
което ще рече ужасно скучен,
на този свят – един случаен гост,
живота си в един куплет заключил.
Похапнах кроасан с ванилов крем
и припечето грейна – да ме стопли.
И аз повярвах, че не съм съвсем
излишен със сиротните си вопли.
И ме напуши дълго кътан смях –
не бях го чувал скоро – чист и светъл.
На този свят аз майстор бях ли? Бях.
А днес е просто Майсторският петък.
© Валери Станков All rights reserved.
