Ще бъда аз вятърът,

дето клати твоя кораб,

дето ту налево, ту надесно

стичат се моряците.

Чувам крясъци и плач

в таз бурна нощ.

Всичко черно е над нас

и не виждаш ме

там, където съм аз,

в далечния хоризонт,

на далечното пристанище.

Всички са замлъкнали

в очакване на страшна буря.

Какво ли би се случи?

Само аз фуча, крещя

в таз бурна нощ.

Вълните пенят се,

обливат всичко,

що вижда се.

Морето копнее

да обгърне всичко живо.

Тъгува за любов

и разбунило се е,

руши всичко,

що вижда се.

И нищо се не види веч.

Лицето ми в сълзи обляно е.

Бурята в душата ми

също разбунила се е.

И плача аз безспир

на далечното пристанище.

Там, където съм аз,

в далечния хоризонт,

ти вече не виждаш ме.

Морето укроти своите страсти,

пяната разпространява се

по ширините си.

И нищо аз не виждам веч.

Ни платната ти,

ни горящото ти сърце.

Всичко е далеч,

далеч потънало в прегръдката,

мощна и задушаваща,

на морето.

И копнея и мен да ме обгърне,

сега що теб те няма,

да потъна и аз

там, гдето нищо се не вижда.

Копнея за любов дълбока,

солена и бурна.

Копнея морето

огърлица от пяна и водорасли

да ми окачи.

И красива ще бъда, знам

в смъртта си дори,

там, гдето давя се,

но все по-близо съм

до таз любов,

гдето нищо се не вижда.