Ще бъда аз вятърът,
дето клати твоя кораб,
дето ту налево, ту надесно
стичат се моряците.
Чувам крясъци и плач
в таз бурна нощ.
Всичко черно е над нас
и не виждаш ме
там, където съм аз,
в далечния хоризонт,
на далечното пристанище.
Всички са замлъкнали
в очакване на страшна буря.
Какво ли би се случи?
Само аз фуча, крещя
в таз бурна нощ.
Вълните пенят се,
обливат всичко,
що вижда се.
Морето копнее
да обгърне всичко живо.
Тъгува за любов
и разбунило се е,
руши всичко,
що вижда се.
И нищо се не види веч.
Лицето ми в сълзи обляно е.
Бурята в душата ми
също разбунила се е.
И плача аз безспир
на далечното пристанище.
Там, където съм аз,
в далечния хоризонт,
ти вече не виждаш ме.
Морето укроти своите страсти,
пяната разпространява се
по ширините си.
И нищо аз не виждам веч.
Ни платната ти,
ни горящото ти сърце.
Всичко е далеч,
далеч потънало в прегръдката,
мощна и задушаваща,
на морето.
И копнея и мен да ме обгърне,
сега що теб те няма,
да потъна и аз
там, гдето нищо се не вижда.
Копнея за любов дълбока,
солена и бурна.
Копнея морето
огърлица от пяна и водорасли
да ми окачи.
И красива ще бъда, знам
в смъртта си дори,
там, гдето давя се,
но все по-близо съм
до таз любов,
гдето нищо се не вижда.
© Камелия Петрова Всички права запазени