Моят път
Моят път
Притаена в неродено бледо утро, в гъстите мъгли,
с оголена душа пълзяща в изгрев, живота ме боли,
с безцветна съвест на смрачаване, глъч в необятие,
в зов надежда, всяка нощ смирена съм в причастие.
В твоят път е моето начало, цветно от душа в бяло,
кратък миг колкото безкрая, в хиляди съдби сме цяло.
После ще затъна във страстта... изгарям в твоето тяло,
щом сластта в очите ти гори, заживяла закопняло.
Родена в бледо, неродено утро, в странното обичане,
те нося с вечност във сърцето... безумие във вричане,
в осъмнало събуждане, с избледняло, овехтяло утро,
вливаш се във мен, откраднал в битието злостно лустро.
А, може би, си моето отричане... роден си в бледо утро.
С бягство в пъплещият ден разстилам бяло в пъстро,
свличам щури норми, мъка и агония... тишината в цветята,
и кръщавам с твойто име пясъчен оазис в маранята.
С утрешното случване ще чакам в неродено утро,
ще се разливам в пролетните ручеи, бяла в пъстро
и прошката от теб ще заменя за дъх на свободата,
непокорно и без норми ще тичам жадно по Земята.
© Ванина Константинова All rights reserved.
