Mоят стих – най-големият грешник
Днес премръзнала явно прегракнало би
отдалече църковна камбана.
леден вятър без жалост подхвана,
гръмки звуци, но с кухи до болка съдби.
А за вярващи май е студено, дори
и клисарят се топли – с пърцуца.
Посивяла, ненужна и куца,
нейде вярата там, край олтара се скри.
От иконите святи – безмълвни сълзи,
ветровете навън - безутешни,
моят стих – най-големият грешник,
на колѐне и лакти разкаян пълзи.
Не успял да разпръсне до днес над света,
колко светли молитви... Какво са?
А в ръка изтъняла на просяк,
пръска вяра и обич до Бога свещта.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
