Мъката по теб...
Мъката по теб...
Бях при теб, а ти усети ли?
Запалих ти една цигара,
поднесох ти чаша топло кафе...
Сълза за теб, а ти прости ли?
Приклекнах до черната плоча на тротоара,
паднах ти на колене...
Заплаках, а ти беше близо, нали?
Погледнах в небето с вяра,
че може би ще те видя, както преди...
Беше мрачен ден, в който силно вали.
Очаквах те с моята замлъкнала от болка китара,
докоснах те с ръка, по снимката,
защото само нея ми остави ти...
Свела погледа си, със затворени клепачи,
аз си те представих и красив бе мемоара,
красиви бяха и твоите очи...
И нещо в сърцето ми така ме пари,
раната кървеше пак, никога не ще е стара,
и не ще има лек, който да я заличи...
Споменът за твоята усмивка ме боли,
че никога няма да я видя вече,
и остана ми само мъката по тебе,
и празнината, която ти ми причини...
Посветено...
© Надя Тодорова All rights reserved.
