Мълчанието, казват, било злато,

ала от него никога нищо не получих.

Дадох им го в шепи, разделих го

по братски с усмивка,

(понякога цяла, понякога половинчата),

на всеки колкото бе заслужил.

Отстъпиха бавно назад

без тихото "благодаря",

без поглед, ни жест. 

Обърнаха се и се изпариха тъй както бяха дошли.

Не че очаквах нещо различно,

би било егоистично отколкото иронично.

Мълчанието, казват, било злато.

Връчих им го, окачих им го като почетен медал,

докато стояха възвисени на пиедестал - 

според тяхното извоювано място.

Взеха го още преди да им го дам,

избутаха ме встрани,

хвърлиха ме като един мръсен парцал,

забравили кой на кого почести,

вярност и любов е дал,

кой за кого живота си беше пропилял,

кой за кого куршуми бе поемал,

кой до кого спокойно е спял,

кой към кого криви пътеки и пътища е извървял,

кой за кого мечтите си бе продал,

кой песни за тях до късно е пял.

Паднах, а под мене - блато.

Навярно за тяхното его, моето сърце бе станало тясно:

с алчността на хората тогава не бях много наясно;

минаха се години, а оловото в душата ми все още е прясно...