Мъник
Трудно вървях срещу силния вятър.
Дъждовните капки - като сачми.
В лицето болезнено удряше всяка.
Целия бях мокър. От глава до пети.
Лежеше си свито. Същинско геврече.
В някакъв стар кашон, изтърбушен.
Мъникът бездомен, в кашончето спеше.
Толкова мил! Тих и послушен.
Подхвърлих му залък. Носех закуска.
Изтрака със зъбки. И го глътна за миг.
Някакъв кокал, после захруска,
скрит в кашона от този умник.
Към спирката тръгнах. Дъждът си валеше.
Вървеше след мен приятелят нов.
И все в ръцете той ме следеше,
за следваща хапка беше готов.
Под навеса спрях, от дъжда да се скрия.
Автобусът, след минути дойде.
Качих се. През стъклото погледнах.
Как жално ме гледаше, милото псе...
Прости ми приятелю! Аз си отивам.
Прибери се отново в своя кашон.
Такъв е животът. Но ти не разбираш.
Друг е моделът на човешкия дом.
© Ник Желев All rights reserved.
