На айсберга
Знаеш ли,
всичко е преходно,
ръцете ти -
също са преходни,
и очите...
и тях ще забравя аз -
след време,
развързал душата си
за малко надежда
от някоя.
Няма го,
няма го - лятото
и как, и защо
заблуждаваме
лицата си,
толкова мъчени,
мрачни,
прозрачни,
отлъчени -
от детския свят
на живота ни...
Всичко си тръгва със залеза,
но как да потърсиме
слънцето,
когато сме толкова ледени
и себе си молим, обсебени,
да смажем света
под краката си.
Но ние сме само отпадъци
и всичко е толкова смахнато,
стихът ми прилича на шпатула,
и с него те махам
от дъното
на твоите зли предразсъдъци.
Останеш ли с мене
на айсберга
ще гръмнат чудовищни гейзери,
в знак на това, че
поантата,
е още далече във космоса.
Ала скочиш ли днес в океаните,
ще загуби животът ми смисъла -
както след всяко обичане.
Но защо да пожертвам спокойните
нощи и пламъка в мислите,
за стара и вече написана
лесно ранима действителност?
Щом всичко опира до принципа -
сама те оставям...
На айсберга...
© Валери Шуманов All rights reserved.
