На баба
От чешмата навън беше бликнала синкава струя -
да отмие кръвта от напуканите колене.
Тюркоазено-синьото пладне завива ме с тъмно.
А косата ми лепне попарно от капчици мед.
Тя измива със грапави длани ранената кожа;
по ръцете ù вените сякаш рисуват ми път.
Тя се смее. Нарича ме „палава” и „невъзможна”.
Тя се смее. А мама и татко отзад ме гълчат.
Лабиринт светлосенки плетат белоцветните вишни.
Падат там – върху нейните меки, сребристи коси.
От чешмата навън беше бликнала детска безгрижност.
… тя е баба. Измива ми раните. После мълчи.
… и сега куп лета разпиляха се из календара.
… и чешмата отдавна пресъхна без нейната длан.
… и рецептата нямам на нейната медна попара.
… и на къщата дворът е скрит под прашасал бръшлян.
Драскотината по коленете ми вижда се слабо.
Неизмити от нея, на пода сега ме държат…
… белоцветната вишна заспа във косите ти, бабо.
И сега пак е там.
Но без теб не е бяла на цвят.
© Лора Димитрова All rights reserved.
