От чешмата навън беше бликнала синкава струя -
да отмие кръвта от напуканите колене.
Тюркоазено-синьото пладне завива ме с тъмно.
А косата ми лепне попарно от капчици мед.
Тя измива със грапави длани ранената кожа;
по ръцете ù вените сякаш рисуват ми път.
Тя се смее. Нарича ме „палава” и „невъзможна”.
Тя се смее. А мама и татко отзад ме гълчат.
Лабиринт светлосенки плетат белоцветните вишни.
Падат там – върху нейните меки, сребристи коси.
От чешмата навън беше бликнала детска безгрижност.
… тя е баба. Измива ми раните. После мълчи. ...