На баба
Превита от товара на годините,
смалена във ръцете на тъгата,
надиплена от пътя на сълзите,
с които посоляваш самотата
преди да й преглътнеш залъка...
В престилката си носиш спомени
за внуци и деца, за срещи и разлъки,
за младостта, от времето подгонена,
за песни, снегове и жътви.
А в мойте спомени си ти.
И дядо, седнал под асмата.
Ухаещите гозби. И пчелите.
И пеещите кофи до герана.
Светулките, премигващи на пътя.
И ярките стозвездни нощи.
(Когато да броя до сто се мъчех,
нахлузила големите галоши).
Разпръснатите пилета по двора.
Съседските кавги отвъд дувара.
Сърцето топло всичко помни,
като че вчера детски е туптяло.
Сега го няма дядо. Ти немееш,
изгубена в замлъкналата къща.
Под тихите ти стъпки скърцат свещи
и капе восък от ръцете ти, на връщане
от каменния град на спомените.
Очите ти от болка потъмняха
и ден по ден във тях се рони
изсъхващата радост от душата.
Сега го няма дядо. А децата ти
и внуците като мъниста се разпръснаха.
Усещам как във мене тишината
сгъстява се. От вик за непорастване.
© Инна All rights reserved.
