На баба
Превита от товара на годините,
смалена във ръцете на тъгата,
надиплена от пътя на сълзите,
с които посоляваш самотата
преди да й преглътнеш залъка...
В престилката си носиш спомени
за внуци и деца, за срещи и разлъки,
за младостта, от времето подгонена,
за песни, снегове и жътви.
А в мойте спомени си ти.
И дядо, седнал под асмата.
Ухаещите гозби. И пчелите.
И пеещите кофи до герана.
Светулките, премигващи на пътя.
И ярките стозвездни нощи.
(Когато да броя до сто се мъчех,
нахлузила големите галоши).
Разпръснатите пилета по двора.
Съседските кавги отвъд дувара.
Сърцето топло всичко помни,
като че вчера детски е туптяло.
Сега го няма дядо. Ти немееш,
изгубена в замлъкналата къща.
Под тихите ти стъпки скърцат свещи
и капе восък от ръцете ти, на връщане
от каменния град на спомените.
Очите ти от болка потъмняха
и ден по ден във тях се рони
изсъхващата радост от душата.
Сега го няма дядо. А децата ти
и внуците като мъниста се разпръснаха.
Усещам как във мене тишината
сгъстява се. От вик за непорастване.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Инна Всички права запазени
