На дърво за банани в Нигерия

се качило дете и през рамо

окачило на себе си кошница.

Три чувала останали само

за деня и награда очаквали

то, майка му и сестра му –

да не са тази вечер пак гладни

и жадни,

и мудни,

и заслон да си имат –

тяхна защита от поройни мусони

са единствено тежките клони.

-          По-нагоре! –

извикала майката.

(там се виждали още банани)

покатерил се малкият – браво му.

Десет метра високото станало,

виждал цялата суша отгоре

и на майка си той се замолил

да не се връща долу. Скрил

очите си, сълзите си, тъгата си

при вида на големия кораб,

който плавал ли, плавал ли,

плавал, със банани далеч към Европа.

„Аз не мога да ида“ – помислил си

и подхвърлил към коша банани -

но бананите могат. Те движат се

безпроблемно и тук, и в света ни,

може би, защото са хубави. Аз не съм“ –

и заплакал горчиво

и едната сълза му попаднала

вътре в коша с банани. Уж мило

на потока след малко събраното,

но сълзата не му се отмила,

а напротив – попивала здравата.

А по кораби после бананите

акустирали бързо в Бургас

и в съня си детенцето малко

било вътре във прашен сандък,

то стояло до рамо с другарите.

Светлината видяли след час

и изкарали бързо продукцията

на хуманните работодатели.

Но детенцето хич не посърнало,

щом видяло какво е в България,

то сияело.

Сигурно знаело,

че туй не е и сън, а мечта,

но дори и да не е, желаело

да остане във тази страна -

тук поне не виреят банани.