Mar 16, 2009, 12:15 AM

На дъщеря ми с много обич 

  Poetry » Odys and poems
3548 0 1

 


Дъще моя зеленоока,

дъще моя, с име на древна българска царица.

Беше ти мамино, мило дете, обичливо.

В гърдите ти тупкаше сърчице,

изпълнено с радост и милост.

Твоята хубост,

ах, твоята хубост неземна,

караше много очи след теб

любопитно да поглеждат в почуда.

В много момчешки сърца

събуждаше въздишка с надежда.

А майчино клето сърце,

за кой ли път, тревожно да трепва,

от страх да се свива.

Отлитна нежното мъничко,

но вече пораснало птиче.

Сви свое гнездо.

Отгледа птичета свои.

Но, не! Не стигна ти дома бащин.

Нито вече твоята стряха.

Зная за сърцето немирно,

за очите красиви, зелени.

За тях е малка, малка е земята  родна.

Не стигна ти и водата,

и въздухът, и той за тебе е малко.

Дарена с ясен поглед

и очи на сокол.

Разпери криле и политна,

над поля и балкани,

родни и чужди.

А погледът ти все тъй устремен е

към земи и морета, чужди, далечни.

Не си виновна ти! Не си виновна,

че в гърдите ти тупти сърце на древна българска царица,

че във вените ти буйна кръв тече.

Не си виновна, че носиш царствена осанка.

Че неземна сила в тебе тегне,

като ураган те тегли и влече

към далечни светове.

В чужди земи ти намери утеха.

Намери най-после работа,

намери нови приятели там.

Навярно там намери покой за сърцето немирно.

Забрави за майка и татко,

за тях и за мила сестрица.

За тях затвори своето сърце обичливо.

А чака твоята майчица мила -

денем и нощем.

Стиснала неспокойно в ръка телефона.

Да звънне. Ще звънне!

Но как телефонът да звънне!

Щом сърчицето ти свидно, дете,

покрито е с лед.

Щом слушаш хора със лоши езици.

Хора, душмани, що си допуснала

толкова близо до теб.

Изминаха много години.

Как пари мъка в гърдите,

как в очите бликат и парят сълзи.

А мислите, все са едни:

„Защо не се обажда? Защо мълчи?”

Аз зная - време ще мине.

И когато сама ти останеш,

с посивели коси,

с уморени до болка душа и сърце.

В очите ще няма вече сълзи.

Краката, от много път натежали,

ръцете, от дълъг гурбет загрубяли,

уморено отпуснати в скута.

Чак тогава ти ще усетиш

топлинката, що тлее нейде,

дълбоко в душата

на всяко човешко сърце.

Тогава ти ще си спомниш

отминали дни. 

Ще се питаш тогава:

„Как не се сетих по-рано?

Ах, как? Боже мили, ах, как?”

И тогава към болката твоя

по рожбите мили.

Малките птичета твои –

пораснали вече и отлитнали далече.

Като теб, забравили майчица мила.

Ще прибавиш ти болка още една.

Родния дом, майка и татко,

сестрицата мила.

 

 

© Василена All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много е искрено, но жестоко ми напомня на "На прощаване"
Random works
: ??:??