На една синеочка
Понякога съм толкова раним
във любовта си невъзможна.
Избухнала като немерен стих,
омайваща, коварно сладка
и тревожна.
И тази рана не зараства,
макар че искам
със разума си да я излекувам.
Понякога съм толкова щастлив
със тази болка да я имам.
Засипвам с думи твоите очи
и бавно в свойта неизмерна радост
аз се сливам.
във любовта си невъзможна.
Избухнала като немерен стих,
омайваща, коварно сладка
и тревожна.
И тази рана не зараства,
макар че искам
със разума си да я излекувам.
Понякога съм толкова щастлив
със тази болка да я имам.
Засипвам с думи твоите очи
и бавно в свойта неизмерна радост
аз се сливам.
© Любомир Николов All rights reserved.
