НА ИЗТОК
НА ИЗТОК
В скръб и жал солени аз се моля
в порой да мокрят пътеката ми прашна,
че гърчи се сърцето и свести в покоя -
сивотата празна най е страшна.
Незрящ от нощите мастилени желая,
нека пусти и беззвездни бъдат те,
че начало идва винаги след края
и утрото по-светло тъй зове.
Пресипнал в стоновете свои пак ще викам
утехата при другите - при тях да спре.
С лица различни - тя е многолика,
за всекиму ще има по лице...
И гладен искам хляб трудно да намирам,
така на себе си оставам верен.
И в ден съдбовен пак не спирам -
изгорял от слънцето на изток гледам...
© Ивайло Яков All rights reserved.
