На живота пърдянето толко е тежко да дишаш
/по Татьяна Танько/
Ти казваш:Обичам!
А аз не ти вярвам.
Ти казваш: Мълчи!
А аз да мълча не мога!
Ти казваш: Върви си!
и затръшваш вратата.
После ми казваш: Прости!
Как да ти устоя?!
- - - - -
Аз казвам: Обичах!
Аз казвам: Търпях!
Аз няма да кажа: Съжалявам!
Аз няма да кажа: Прости!
На слънцето ще разкажа
колко ми беше студено...
На котето ще разкажа
колко много горчи...
На кучето ще разкажа
какво е живот кучешки...
За кучешката привързаност
и за Любов и Вярност...
Ама пък никак не искам
"да ми гризат кокалите"
двукраките кучета!
Да ми лижат белезите,
дето са по душата ми...
Да ми задават безлични въпроси.
Забравеното ми да тревожат.
Моята работа си е моя,
а тях - Господ да им прости!
Лед във душата си няма да сея!
Ледът е само във моята чаша...
Слаби са още, крехки са на любовта ми кълновете...
Отново ще ме опие мечта парфюменоносеща.
Ще повярвам. Самотно няма да вия
и ще е чисто и снежно.
- - - - -
Умори се сърцето. Бие камбанено.
Всички наоколо викат: Ей, успокой се!
Тя е твоя! Тя твоя е само!
Изгубен покой...Отровено съзнание...
Толко е тежко да дишаш на живота пърдянето...
Решено е: ще си купя противогаз!
Ще излеза по улиците. По булевардите нощни.
Ще се катеря по житейските баири.
И ще викам: Ей, Живот, туй съм аз!
Който иска - да ми гледа сеира!
Стъписа се...Онемя...Заплака...
Виж, аз се смея:
Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Ха-ха-ха!
И живея...
© Красимир Дяков All rights reserved.
