На кея
По дългите мигли на мрака
се бе спряла сълза,
някаква близост да чака
или поне бледа следа.
Струеше зад нея надежда,
че Ти ще се появиш
и тайни над кея съглежда
в небесния звезден афиш.
Морето шептеше смирено :
- Не си сама в този покой.
Приличаш на тъжна сирена.
А дали удавник е Той ?
Във чужди обятия легнал,
с други далечни жени,
към сладости чужди посегнал,
в други далечни земи.
Морякът е птица незнайна,
навсякъде има си дом,
оставя след себе си тайни
и няма единствен подслон.
Недей да тъгуваш. Ще дойде.
Земята ще го призове.
Той корени няма,
а твойте – са в молещите твои ръце.
По дългите мигли на мрака
все още се стича сълза.
Тя Него ще го дочака
и Той знае това.
© Бойко Беров All rights reserved.
Хубаво.