На кладата

Мракът бавно попива в кожата ми,

като отрова силна прояжда тъканите ми.

Какво стана, какво сторих,

нима тази болка тъй жестока

по този начин аз заслужих.

Очите ми шарят във всички посоки,

срещат се с други отчуждени от болки,

а моите тъй силни са, тъй яростни,

че мракът бавно попива в кожата ми,

като отрова силна прояжда тъканите ми.

Да ме пречупят не успяха,

да  ме послушат не пожелаха,

а словата ми, тъй пламенни, тъй искрени,

с любов изпълнени изричах, в молби се вричах

да спася един народ, един народ, впил погледа си в мен,

поглед, гледащ огъня, изгарящ ме, във плен

изгарящ тялото ми нежно, тялото ми тъй човешко.

Безсилна съм сега, словата ми от глухите се слушат,

живота си аз давам, дано пък някой се заслуша.

Някой като мен хем луд, хем свят.

Някой като мен и човек и не пък чак, защото

за един народ аз дадох си словата,

за един народ, изгарящ ми душата.

Ето ме тук и сега в центъра на пожара.

Обиколена от хора, от хора без вяра.

На кладата стоя, викам и се моля.

Нека тялото ми тук изтлее,

но, моля те, нека душата ми поне изгрее.

За един народ аз дадох си словата.

За един народ аз дадох си душата!