На мама. Не те заслужих.

Майка. Гротеска дума.
Жена, която ме родила,
и в мига решила, 
че да вгорчава живота ми
е щастието й необходимо.
В ранно детсво,
редовен бой.
Да се калява, че живота е суров.
Да се защитиш, нямаш право.
Право имаш, да търпиш.
Да те ритат на земята,
свит като ембрион.
А не помниш ли,
кога в корема ритах,
връщаш ударите, може би? 
А помниш ли, как много исках
да си говоря с теб и кака ми? 
А помниш ли как все ме гонеше,
тайни разговори били? 
Със сърце свито на кълбо,
седях в празна стая само.
ПОМНИШ ЛИ, колко се ядосвах? 
Ядосвах се, че не ме обичаш
и все питах, осинвовена съм, нали?
А помниш ли яд как превзе ме? 
И мразех всичко и всеки, 
и бях само, 
и никой нямаше до мен.
Подритвана буквално и преносно. 
Инцидент се случи жесток.
На косъм от смъртта бях
и се чудех защо не умрях.
Помня в болницата беше. 
Ала ръката ми не държеше.
Беше гузна. Какво ще кажат хората?
А на мен тайничко ми се искаше
да умреше омразата ти с мен.
И годините на робство се изнизват.
Напуснах твоя дом, да се изуча.
Ала прибирам се и получавам бой,
задето съм по-добро от Първородното дете.
Живота ми се бил усмихна,
приятели и любов намерих.
Ала твоето дете, не. 
Омразата сякаш расте.
Днес ти ми каза,
не те искам вече.
Сбогом ти казвам, майче.
Сбогом през сълзи.
Аз обичах те, но уви.
Не заслужих твойта обич.
Може би съм ритала в отровата,
твърде много.
Може би съм плакала като бебе,
твърде много.
Прости ми, че не заслужих
майчината ти обич.