На моите приятели - безчувствените роботи и на безкръвните, но реални зомбита
Ходят безмълвни, ходят тихи.
Роботи в хора, хора - роботи.
Хора тенекета, скърцаща стомана представи си!
Хора без собствени животи.
Още един бавно издрънчава.
Падат железа, които не могат да се съберат.
Още един този пуст и мъртъв град озвучава.
Още едни зомбита души си просят.
Но науката ни балансира безчувствено.
Къде сгрешихме?
Усмихваме се трудно, за жалост пак изкуствено.
Тази сутрин станахме и се погледнахме. В зомбита се преоткрихме.
Но ти виждаш - това не съм аз, това не е моят живот.
Това не са хората, които ме заобикалят.
Аз ли съм този мършав робот?
А приятелите ми са зомбита, които ме обикалят.
С техните оръжия, с техния леден дъх воюват.
В главата ти те плачат.
С механичен смях на лицето ти се любуват.
Има ли зомби лицемер? Аз, аз един след друг подскачат.
В главата си виждам зомбита.
Какво има в главата ти?
Аз пък виждам малки, низки, механични трупчета.
Виждам, че и днес желязото са си продали.
Още един човек пропищява -
сърцето му е отнето!
Зомбито те обладава.
Казва ти с разсизъм: Ти, човеко!
В главата ти те още се борят,
да отнемат сърца, смях и души.
Те взаимно мъртвешкият град изкопават.
Няма кой да те спаси.
В главата ти зомбита от миналото се връщат.
За да умъртвят, за да те убият отново.
Идват усмихнати и с любов те прегръщат,
а на другия ден те убиват строго.
Хора лицемерно красиви, а пък от вътре зомбита.
Те са жадни, ще отпият и от твойта чаша.
Те очакват твойта кончина.
Ти си един от тях. Те те убиха, а пък вчера ядяхте на една и съща маса.
От досегашният човек направен зомби!
© Милена Йорданова All rights reserved.
