На моя бряг пристигна страха...
На моя бряг пристигна страха.
В най-тъмния час,
когато на вярата хвърлих щита.
Дълго се гледахме.
Сили премервахме.
Удари внезапно,
силно, коварно.
Поиска душата ми.
И аз му я дадох.
Останах безмълвна,
дори не заплаках.
Скрих се от себе си.
(После дълго се търсих...)
Един ден на разсъмване
усетих мечтата –
докосна ме нежно
като пролетен вятър.
Прошепна в ухото ми думи забравени.
Каза ми още, че дълго съм спала,
че нощта е на свършване –
иде утрото в бяло.
Боса нагазих вълни разпенени.
Имаше сякаш някой до мене –
мечтата държеше на вярата щита,
готова живота пак да опита.
© Веселка Пенова All rights reserved.
