На моя дядо
НА МОЯ ДЯДО
Не бях при тебе, мили дядо.
Това ти би ли ми простил?
Лицето сбръчкано и бледо
с усмивка би ли озарил?
Животът е една стихия...
Отнесе ме далеч от теб!
О, туй не беше залисия,
аз гонех късчето си хляб.
Аз учех малката си роля.
Навярно ще ме разбереш!...
Не всичко бе по моя воля...
Затуй не исках да ме спреш!
Аз бях при хората в неволя.
Дългът към тях ме призова...
Не тръгнах вятъра да гоня,
а страдащите да спася!
О, случваше се, мили дядо,
от туй да страдам неведнъж.
Да цопна в кал и с кал изцапан
да гизна мокър в сняг и дъжд!...
И вятър леден да ме брули...
Душата ми да затежи!
Да нямам даже за цървули!
И да ме мамят със лъжи!
Не знаех нужните пароли...
Но винаги се борех аз.
Притиснат в истините голи,
проклинах своя роден час...
Понякога и тържествувах!
На славата познах вкуса.
Аз писах песни и лудувах,
мечтах за сини небеса!
Сега лежиш ти, мили дядо,
и тежко хърка твойта гръд!...
Лицето ти е в бръчки цяло.
Несигурна е твойта плът!...
А беше друг преди години!
Със тебе аз съм се гордял!
О, знаят близки и роднини,
че труден път си извървял!...
Ти носи кръста на селото!
В Балканската война си бил...
И като пленник от войната
ти седем зими в плен си бил!
Работил си на поразия...
От глад едва си се спасил...
Герой за мене си, не крия!
И затова си ми тъй мил!
За твойто бягство в тъмнината
написал бих аз цял роман...
Изстрадал си ти Свободата.
Смъртта ти е била капан!
Аз имам твоя пример, дядо!
И твойта истина аз знам!
В живота може да се страда,
но не да се живее в срам!...
© Христо Славов All rights reserved.
