Измълчах те, сякаш няма

думи за „било“ и „бях“.

И защо да правя драма

от един случаен грях?

По билата трепетливи

на най-древния език

скитат сенки костеливи

от камбанен, зъл светлик.

Реже утрото в очите

с безпощадния си звън

на крилете ми мечтите

и потъвам, стихвам в сън.

Чужди сенки ме превземат,

моето – с угаснал зрак,

неразгърнато, поема

още мрак… и още мрак…

И зародиши на думи,

оковани мисли – в плен…

предвещават нежни глуми:

Имайте прекрасен ден!